Най-после пианистката Мария Жоао Пиреш свири в България. За две икони на клавирното изкуство не съм допускала, че ще чуя в София, в зала “България”. Едната, Марта Аргерич, дойде, но по време на пандемия, така че виртуалното й сбъдване все пак бе известен посредник-манипулатор в приемането на нейния прочут клавирен звук. Защото концертът се излъчи по интернет. Разбира се и на това бях доволна, а и аз съм преживявала Аргерич в концертна зала – отдавна. Но с Пиреш не бях имала този късмет и вече не вярвах, че ще ми се случи. Случи се тук, на 19 юни, със Софийската филхармония, под палката на Найден Тодоров, главният “виновник” за срещата с нея. И не само. Не се учудих, че за първото си гостуване в София (дебют след седемдесетгодишна кариера!) тя бе избрала Моцарт – може би най-предпочитания, най-свирения от нея композитор. В някакъв смисъл името й веднага предизвиква асоциации с музиката именно на този от гениите. Въпреки че записите й на Бетовен, Шуберт, Шопен, Шуман (тя е артист на фирмата Дойче грамофон) са категорично свидетелство за свръх индивидуалната виталност на един необикновен прочит. Но Пиреш бе предпочела музиката на Моцарт да освети запознанството й с българските диригент, оркестър и публика.
Тази жена, още с появата си предизвиква очакване. Всъщност музикалното преживяване започва още преди да е седнала на рояла. Фигурата й, някак стеснителната й усмивка, поклонът й пред публиката с молитвено събрани ръце вече създават усещане за ритуално общуване, което ще донесе добро. Бе избрала последния клавирен концерт (в си бемол мажор) на Моцарт, велика творба. Един от Моцартовите изследователи я нарича “прощално утвърждаване на безсмъртието”. Пределно изчистената фактура, характерът на тематизма, клавирна партия която “работи” повече със смисъл и състояния, отколкото с пасажи и виртуозност отличават, увенчават жанра в творчеството на Моцарт. Да прибавя и редкия, приплъзващ се модулативен подход, както и не много подвижния, но великолепно изграден диалог с оркестъра или с отделните инструментални групи и тематичен материал, който излъчва меланхолна смиреност в изказа още от първата част на творбата. И още от началното провеждане на темата, след изящно структурираното въведение на оркестъра Пиреш въведе допълнителна звукова дименсия в разказа, разгъващ началното лирично изявление на състава. Нейното свирене е деликатно, но и категорично ясно. Също интензивно. Във всяка нейна фраза се долавят фини, много тънки различия в тоновото съживяване. виртуозно използва педала – често получавах усещането, че тя не свири на съвременен роял. Или по-точно, че в този роял има вградено още едно пиано – от времето на композитора и тя фантастично смесва звуците от двата, инструмента за да получи желания от нея микс от автентичност за Моцартовата представа за звука и неусетната му пространствена трансмисия. И после какъв диалог с оркестъра! Всяка нейна реплика, всеки въпрос бе така ясно, така подкупващо, подканящо отправян, че съответните групи нямаше как да не отговорят спонтанно, споделящо, внимателно, с разбиране за необикновените моменти, които преживяват заедно с тази невероятна дама, заразяваща с естетиката, която проповядва и налага без никакво усилие. Заедно с това артикулираше перфектно Моцартовите задания в текста със странните за времето хармонични модулации, изненадващите тонални обрати. Като например внезапния си минор в разработката, на който оркестърът “отказва” да отговори в тонално съгласие. Впрочем нека отново да вметна, че оркестърът явно бе работил активно и резултатно под палката на Тодоров – фразираше стройно, но и гъвкаво в диалога си с Пиреш и бе концентриран в нейните фини, метафорични апликатурни игри, които добавяха неочаквани щрихи не само за звук, но и за различно структурно избистряне. Безкрайни констатации могат да се направят за Пиреш-маниера на инструментално поведение. Тоновата енергия присъства естествено, но се свива и разпуска най-вече в зависимост от плътността на израза, която й е необходима за определена фаза в драматургичното развитие. Забележително бе началото на втората част, когато темата в пианото, в субдоминантовата тоналност ми бемол мажор – семпло, скромно изпята от Пиреш, получи леко напрегнат отговор от оркестъра, сякаш подканящ за още разкрития. За още откровеност. Която тя разгърна пределно. Този концерт е предимно диалогичен. Дали майсторът е искал именно идеята за споделянето чрез музика да заключи огромното му концертно творчество или просто е решил да добави още интимност към него – не знаем. Но разговорът между солист, диригент и оркестър тук се случи – непринуден, агогически подвижен (Пиреш “дръпна” леко напред, партньорите й реагираха мигновено). Още инструментални детайли и в тази част, които правят израза още по-цялостен и внушаващ – всяко повторение на мотив Пиреш осъществява с различен натиск и, съответно, различен звуков интензитет. Така клавирното слово прибавя допълнителни детайли в съдържанието, в неговия смисъл. Може дълго да се изразяват наблюдения и върху трилер-техниката ѝ – бързина, натиск, цвят, динамика…И тук трябва най-после да използвам думата “контрол”. Пиреш контролира всичко – не само собственото си звукопроизводство, което ще даде исканите параметри на прочита, но също и партньорите си – най-вече репликиращите я инструменти. Само с лек, едва забележим жест. Също и на удовлетворение – към диригента, когато музиката се движи в нейната естетическа парадигма. Прочутата тема Komm, lieber Mai в третата част прозвуча леко, светло, въздушно, забележително насочена към публиката и отразена в залата. С изключителна слухова прецизност по отношение на акустиката, която тя използва максимално, за да получи необходимата според нея тонова рефлексия във всеки сегмент от творбата. И още – във връзка с пасажността: такъв музикант и мислител няма за цел да покорява с бързи, пасажи, с каскади от звуци – въпреки, че Пиреш няма проблеми със скоростта. Но всеки неин пасаж е продължение на тематичната тъкан, добавяне на смисъл – и това е част от мистерията на дълбокия прочит, на мисловното пътуване отвъд. Имаше моменти, когато оркестърът удържаше по-колебливо заедността си, но бе овладян от диригента си мигновено, в зоната на възможния контрол със споделено озарение от магнетичното инструментално присъствие на Мария Жоао Пиреш.
Пиреш знае как да прави публиката щастлива – не само през музиката си, но и през избора си на музика. Бисът, който поднесоха всички – втората част на 21 -ия до мажорен Моцартов концерт е, знае се, абсолютен хит в концертната клавирна литература. Как го изсвири само! Беше откровение, бе изящен рисунък. Всяка кратка нота след точкуваната отлиташе в ефира, сякаш мах на крило на птица – въздушно, полетно, устремно, нагоре със съвсем леко рубато в низходящото движение-отговор. Страст и тъга идваха от сцената, залата най-после притихна, съумяла да проумее, че е свидетел на проникновен, интимен душевен разговор. На рядък момент почувстван и реализиран и от диригента Найден Тодоров, и от оркестъра на Софийската филхармония. Мистериозното клавирно обаяние на Мария Жоао Пиреш завладя всички.
Вечерта завърши с трагичната 25 сол минорна симфония на Моцарт. Добър подбор на диригента след интензивното преживяване с клавирните открития на голямата солистка. Тази симфония е специална, изразява върховен душевен смут и преобладаваща печал. Чувстваше се по някакъв начин естетическата следа, оставена от солистката, която се отрази благоприятно на звуковата картина в оркестъра. В едри щрихи прозвуча творбата, с въздействащи сола – на обоя-протагонист (Ясен Енчев) в първата част и в менуета, с меки встъпления и артикулирани щрихи в щрайха. Известен отстъп в ансамблово отношение имаше при корните в началото на последната част, но емоционалната енергия, излъчена в тематичното провеждане спомогна за преодоляването му без да се отрази на цялостното драматургично изграждане. Концертът бе един връх във филхармоничния сезон.